Джоу Брант - видение за унищожението и потъването на Калифорния

Джоу Брант, млад американец, паднал от кон и по време на последвалия  престой в болница през 1937 г. имал редица видения, които показвали  точно и в детайли това бъдещо голямо земетресение по западното  крайбрежие на САЩ:

„Струваше ми се, че се намирам в Лос Анджелис, но не бе в настоящето  (1937 г.), защото бе по-голям, много по-голям. Автобуси и автомобили със  странна форма изпълваха улиците на града. Помислих си за булевард  „Холивуд" и мигом се озовах там. Дали е булевард „Холивуд" или не е, не  зная. Там имаше много мъже на моята възраст, но бяха с бради, а някои  носеха обеци.

Всички момичета носеха къси поли и се разхождаха с танцова походка.  Питах се дали бих могъл да разговарям с тях. Казах: „Добър ден", но те  нито ме чуваха, нито ме виждаха.  Забелязах, че бе тихо, някакъв вид  тишина, сякаш човек можеше да я чуе. Нещо липсваше. Отначало не  разбирах и после проумях, че нямаше никакви птици. Ослушах се, изминах  по булеварда две пресечки на север, покрай всичките тези къщи, ала  нямаше никакви птици. Запитах се какво ли се е случило с тях, дали са  отлетели. Къде? Бе толкова тихо, чувах тишината. Никога не бях  преживявал такова нещо, но се ослушвах - само тишина. И тогава разбрах,  че нещо ще се случи. Питах се коя година е, без съмнение не беше  1937-ма. Видях един вестник в ъгъла със снимка на президента. Не беше  Рузвелт, бе по-голям, едър, имаше големи уши.

Видях онези хора и се учудвах защо се обличат така. Отново бях на  булеварда и този път чаках нещо да се случи. Нещо голямо би трябвало да  се случи и аз щях да присъствам. Погледнах часовника на големия театър и  часът бе четири без десет след обяд.

На мястото, където всички филмови звезди оставят отпечатъци от ръцете  си и имената си, видях някои, които познавах, но и други, които въобще  не знаех, никога не бях ги чувал.  Бе по-скоро началото на пролетта.  Отново се чу онзи шум, респективно липсата на шум тишина, тишина,  тишина.

Тогава се разнесе странна миризма. Не знаех откъде идва. Не ми хареса,  миризма като на сярна киселина, миризма като на смъртта. За момент си  помислих, че отново съм в час по химия.

Сякаш погледът ми бе впит в часовника. Бе четири без пет през един  слънчев следобед. Помислих си, че бих стоял вечно там и да гледам в  часовника, очаквайки нещо да се случи.

Започнах да тичам, а земята се разтрепера. Не го усещах, но знаех, че  трепери. Всички изглеждаха уплашени. Една млада дама просто седна на  тротоара, изпадна в нервен пристъп на плач и само промълви:  „Земетресението е, земетресението е.

 "Повтаряше го отново и отново, но  аз не забелязах нещо да се е променило.

Тогава се случи и само как започна, като нищо в божия свят, като нищо.  Беше ужасно, сякаш някакво чудовище повдигна тротоарите. Можеше да го  почувстваш дълго преди да си го видял. Тротоарите не издържаха.  Погледнах към автомобилите. Клаксоните им нададоха вой, просто  продължаваха да се движат, изглежда, не знаеха, че нещо се случва.

Разтърсването започна отново, но този път по по-различен начин. Нежно  разклащане като люлеенето на люлка и тогава видях - като че ли средата  на булеварда се разкъса на две части. Бетонът сякаш чисто и просто бе  повдигнат нагоре от огромна лопата.  После се разнесе силен шум,  какъвто никога не бях чувал, подир него - стотици шумове, които се  доловиха наведнъж. Деца и жени и тези побъркани мъже с обеци изглеждаха,  като че ли всички се движат над тротоара. Бяха изтласкани нагоре и  водата се просмукваше,... виковете,... беше ужасно.

Усещах тъпанчетата на ушите си сякаш ще се пръснат. Хора се просваха на  земята, някои от тях тежко ранени. От сградите се откъртваха парчета и  политаха във въздуха, едно ме удари здравата по лицето, но аз,  изглежда, не чувствах нищо.

Тогава бях издигнат във въздуха. Бях над града. Той(града) се наклони към  океана като крило на маса за пикник. Сградите издържаха по-добре,  отколкото човек би могъл да повярва. Останаха. Хората, които видяха  сградите, се опитваха да се захванат за тях или да влязат вътре.  Всичко  друго около тях се чупеше, но те издържаха, издържаха.  Изглеждаше, че  продължава много време, три минути, три минути бяха като цяла вечност.  Всички се опитваха да проникнат вътре. Щели да издържат, ти знаеше, те  щели да издържат, дори и водите да се вдигнат още - само дето не  ставаше така.  Разпаднаха се в Нищото. Изглеждаше, че се намирам на  планината Биг Бер, близо до Сан Бернардино, но странното бе, че можех да  обгръщам с погледа си навсякъде. Знаех какво става. Земята, изглежда,  отново потрепера. Можех да го почувствам, макар че бях на високо. Този  път продължи може би дванайсет секунди и бе по-нежно. Човек не може да  повярва, че нещо толкова нежно може да предизвика такива щети, но тогава  видях улиците на Лос Анджелис и всичко между Лос Анджелис и Сан  Бернардино се наклони към океана, къщите и онова, което бе останало.  Виждах големите улици, десетки големи улични платна, които все още бяха  задръстени с автомобили, на някои места имаше по шест ленти и всички  коли се плъзгаха в една и съща посока.

Сега океанът нахлу и се понесе като гигантска змия нагоре към сушата.  Питах се колко ли е часът и видях часовника, бе 16,29 часът, макар че не  бях на булеварда, бе минал половин час.

Тогава, сякаш гледах огромна географска карта на света, видях какво  стана със сушата и с хората. Сан Франциско го почувства, но в никакъв  случай не беше като в Холивуд и Лос Анджелис. Като че ли виждах, че  разломът Тарлет, а не само разломът Сан Андреас разтърсват Сан  Франциско. Гледах как всички тези планини се скупчваха, Сиера Невада,  Сан Андреас и Гарлет. Знаех какво ще се случи със Сан Франциско. Щеше да  се преобърне заради разлома Гарлет. Щеше да се обърне с главата надолу.

Затворих очите си задълго. Смятам че бе за десет минути и когато отново ги отворих, видях Гранд Каньон и когато погледнах  в него, гигантската пукнатина се затвори. Язовирът Боулдър бе повдигнат  отдолу нагоре и тогава от Невада до Рено и на юг чак до Баха в  Калифорния, и чак до Мексико изглеждаше, сякаш избухва вулкан с всичките  му последствия. Южна    Америка   също  избухнаха   вулкани, видях  огромна  вълна   която  заля    островите  на  Хаваите.  Също  видях   как огромна   вълна  залива  и  Япония. По цялата планета  започнаха  природни катаклизми ,  видях   големи наводнения в Европа. Видях   Италия   и Сицилия    как  изригват  вулкани,  също и на други места.    Видях,  Черно   море    как се покачва  и  залива   Константинопол  /  Истамбул и други градове около него.   Видях  в  Англия големи   наводнения  и  как  църквите бяха препълнени и   хората  плачеха за  Цяла Калифорния, цяла Невада, Орегон,  почти цяла Юта, част от  Колорадо  и  Аризона за  целия свят. 

Лос    Анджелис  градът  на  греха  и блудството, ще   бъде    потопен  под водата  на   големия    Океан.

В зрителното ми поле попадна град Ню Йорк. Все още бе на мястото си, нищо не се бе случило.

Стената на Боулдър се разпадна, бе още светло и всички радиостанции  предадоха по едно и също време: 

„Стената на язовира Боулдър е  разрушена." Питах се как хората на изток ще узнаят, тогава видях  портативни радиоапарати (мобилни телефони). Видях ги на странни места,  сякаш бях непосредствено до тях. 

Един дребен мъж с очила каза:

 „ Тук е  Калифорния, потъваме в морето, тук е Калифорния, потъваме в морето.  Побързайте към височините, бягайте в планините. Всички щати на Запад,  тук е Калифорния, потъваме в морето." Предполагам, че тези думи ще  звучат в ушите ми през целия ми живот."