Как е построен паметникът на Шипка

Боян Балкански

Спомени за личните ми срещи със строителя Пеньо Атанасов – Бомбето…

Лятото на 1980 г. От институт „Водпроект” бях командирован в с. Дралфа, Търговищко, за да направя почвени проучвания на неговото землище.

Пристигайки в селото, край площада на пейки под дърветата видях насядали възрастни мъже. Веднага влязох в контакт с тях и се заинтересувах дали има случки, събития и легенди за селото и за неговите жители.

Един от присъстващите ми рече: „Е-ее онзи там с бомбето, виждаш ли го, той е най-интересния в селото, казва се Пеньо Атанасов Колев – Бомбето, построил паметника на Шипка”. Хайде бе! – възкликнах стъписано аз, – как може да е още жив този строител?!

За моя главозамайваща изненада това беше самата истина. Никога не съм очаквал, че в това селище ще попадна на такъв ценен извор за журналистиката. Запознах се с Пеньо с невероятно задоволство. За цял месец време денем проучвах почвите на землището, а привечер се срещах с него и с часове разговаряхме както за построяването на паметника, така и за целия му живот въобще.

Въпреки че беше на 78 години Пеньо (на ръст по-скоро нисък, отколкото среден и със сини очи) имаше много добър външен вид. Лицето му розовееше и излъчваше спокойствие, задоволство,скромност, кротост и доброта. Ръководеше група строители, които извършваха ремонт на читалищната сграда.

За тази незабравима за мене среща с Пеньо Бомбето (наричаха го така, защото още от двадесетгодишен си ходи винаги с мека шапка) подготвих голяма статия. В чест на 3 март 1981 г. я представих за публикация на в-к „Антени”, един от най-големите вестници по това време в страната. Бях я подписал с името Боян Кръстанов – Балкански. Прие се с голям интерес. Предложих условие за отпечатване – да не ми се премахва псевдонима, още повече, че точно в редакцията на този вестник работеше единственият ми косвено познат тогава съименик Боян Балкански, който носеше фамилното име на баща си – художникът от Казанлък Ненко Балкански.

Въпреки че обещанието не се спази, по-голямата част от предложената за печат статия се публикува (под името Боян Кръстанов) на 4 март 1981 г. под заглавие „С камък и кости”.

Снимка: PZ Photography

Пеньо Атанасов е роден на 2 юни (каква дата !) 1902 г. в семейството на преселници от Габровско.

На 15 години вече помага на баща си, който вдигал къщи с Колю Фичето и бил майстор на строежи в Русе и Цариград. Сетне Пеньо служи войник в Шумен, в трудовия набор при инж. Харалан Стоянов. Инженерът го харесъл. Станал му нещо като настойник и го научил да разчита инженерните планове, заради което войниците започнали да го наричат Инженерина.

По-късно работи при арх. Станчо Белковски и проф. Иван Данчов. Тогава се сдобил с документ за майстор – предприемач, който му давал правото да ръководи строежи, струващи до 5 милиона лева. Пеньово дело е мостът на Струма при село Студена, фабриката на строителното дружество „Циклоп” край горнобанското шосе в София, катедралата и Учителският институт в Шумен.

През 1928 г. Данчов и Минчо Заяков от „Циклоп” извикват Пеньо в София. Питали го дали се наема да продължи строежа на Шипченския паметник. Той бил започнат от майстора Илия Мъглов от селцата край гара Царева ливада (дн. Върбаново), но след две лета работа хората му се разбягали поради суровите условия.

Строителният комитет от седмина опълченци, в който влизали арх. Данчов и инж. Генчо Скорчев, няколко пъти обявявал на търг продължението на строежа. След като нямяло кандидати Данчов предложил на колегите си да поканят Пеньо, като го убеждавал: „Само той ще го направи!”

През април 1928 г. Пеньо тръгнал за Шипка заедно с касиера на комитета Киров, Данчов, Заяков, Лазаров и още един опълченец да разгледа обекта.

„Като стигнахме горе – разказва майсторът, – седемдесетгодишният Киров, гледам, падна на колене и плаче. После си бърше сълзите и ми вика: „Младо, ето тук, дето съм стъпил сега ми беше окопът, тук заедно с братушките отблъсквахме неприятеля. Моля ти се като на баща: заеми се със строежа. Иска ми се да видя този паметник, че тогава да легна в земята, дето заради нея се бихме!” Аз целият изтръпнах. И си помислих – тука хората живота са си дали за България, та аз в мирно време от вятъра ли да се плаша! На връщане, в село Шипка, подписах договора. Бях на 26 години.”

Пеньо събрал хора от Варненско и от селата Дралфа и Ганчовец. На върха пристигнали привечер. Завързали катърите, наскубали треволяк и папрат за постеля и завити в черги, налягали по трапчините. През нощта излязла буря. Като съмнало, завивките им били посипани с пръст и камъчета. Вятърът продължавал да вилнее. Хората се изплашили. Един работник рекъл: „Пеньо, докато не сме почнали, я да се махаме!”. Всички си надигнали багажеца и потеглили обратно.

Останал сам, Пеньо не се отчаял. След десетина дни намерил нови работници – балканджии от Габровско, които не се плашат от ветровете.

„Първом направихме землянки, а после се захванахме да прокараме път. Камъните за зидарията се изваждаха недалеч от мястото от шипченеца Кънчо Кавръков. За да ги прекарам, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола. Животните, като теглиха, приклякаха, ама изкараха първия кубик. Викам си – ще стане работата.

Камъните обработваха каменоделците: адашът Пеньо, Генчо Ваков, Андрей Пенев, Илия Рашков и Георги Иванов от Поповци, братята Христо и Георги Димитрови от Нова махала, и още няколко – не ги помня всичките.

Вдигането на издяланите блокчета ставаше с валяци и въжета. По-късно направихме хаспел от чамови греди, вързахме го за паметника с макара. През втората година се „механизирахме” с бензинов двигател. Отговорникът му се казваше Васил.

Повечето от зидарите бяха от нашия край: дралфенците Бончо Менев и Мянко Колев, маковеца Недьо Станчев и други. Освен, че организирах работата, бях и „старши” зидар – слагах ъгловите камъни, като правех нужната отстъпка според проекта. Не беше лесно. Тогава не се използваха ръкавици, та и ние на това паметно място оставихме немалко строителна кръв по зидарията.

Голямо затруднение имахме с пясъка. Отначало се доставяше с камион от Енина и Мъглиж до село Шипка, а от там се прехвърляше в газени сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра, които го изнасяха из стръмното. Да ускорят пренасянето, шипченци и шейновци започнаха да разширяват пътеките доброволно, без пари. Така в превоза взеха участие и волски коли – двуколки. Но и това не стигаше, много пясък за циментовия разтвор трябваше. Какво да правя? Огледах района. В едно сухо дере, южно от строежа, имаше дебел дамар бигорен пясък. От него изпратих проба до София, одобриха я и започнахме да вземаме оттам.

Към групата си имахме и помощен персонал. Един от тях беше Иван Менев от Дралфа. Той ни носеше вода с едно буренце от 25 литра, натоварено на магаренцето Върбана (него го изяде мечка – стръвница през 1929 година). А водата за строежа ни доставяше Стефан Гърбатулов от Шипка със сто литрова бъчва, теглена с волове. Готвехме си сами, на смени.

Най – възрастен беше 75 годишният Христо Михов от Шипка, който е превел на времето руските войски през Балкана. Той по цял ден ни клепеше длетата и шилата. Помня и някои други работници: Гюро Владков от Ганчовец, Никола Колев Николов от Маково, той е още жив, сина на дядо Христо…

Върхът беше пронизан с куршуми и гюлета. Виждаха се и полузарити кости: черепи, ръце и крака,събирахме ги за костницата. Хем ни бе страшно, хем гордо!

Времето тук се променяше много често. Погледнеш – слънце грее, унесеш се в работа и току виж – потънал си в облаци. А после – гръмотевици и светкавици – сякаш ще продънят земята. Веднъж от мълния имахме засегнат човек на скелето. Смъкнахме го, лежи като мъртвец, в земята го заравяхме и в устата му духахме, еле оживя. А па вятърът как брулеше! Веднъж събори едно от магаретата заедно с дюлгерския товар. Потъркаля го из нанадолнището, но оцеля горкото.

Една есен ни изненада голям сняг. Беше затрупал през нощта землянките и понеже вратите им се отваряха навън, едвам излязохме, и то през покривите. И то какво да видим: магарето ни се беше отвързало, изяло хляба и чертежите – от тях беше останала само главата на лъва. Хем смях,хем яд!…

Е, имаше и спокойни часове. Спомням си почивките край огъня в землянките. Между нас имаше майтапчии и музиканти – кавалджии и гъдулари, които ни свиреха и веселяха всички.”

Работело се от началото на април, та до края на октомври на 1928, 29 и 30-а година. След Петковден строителите напускали строежа и с радост, и с тъга, тръгвали за в къщи.

Зидарията на паметника най-сетне била завършена. Пеньо поставил и последния камък на върха. Изпълнени били всички задължения при изграждане на грубия строеж, включени в договора със Строителния опълченски комитет.

„А откриването стана много по-късно (на 26 август 1934 г.) – продължи пак бай Пеньо. – Спомням си тогава върхът как почерня от хора – да имаше сто хиляди. Сред тях беше и баща ми, дошъл пеш от Дралфа до тук, да чуе хубави думи за сина си. Наоколо постове от военни, микрофони. На самия връх бяха големците, заедно с Цар Борис ІІІ, а аз стоях настрана, сред множеството. Въпреки, че бях поканен за тържеството, горе никой не ме повика. Имаше слово. Раздадоха се награди, и то на хора, които никога не бях виждал. Малко обидно ми стана, че за мен, простия строител , и за другарите ми никой не спомена поне една дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години.”

По-късно бай Пеньо ходил на Шипка няколко пъти. Екскурзоводите споменавали на туристите и неговото име. С просълзени очи майсторът слушал и мълчал. От вълнение гърлото го стягало, а му се искало да извика: „Мили хора, аз съм тоя майстор!“

През 1968 година Пеньовите земляци Георги Марков от Маково и Павел Нейчев от Кръшно били на екскурзия до паметника и чули името на майстора от екскурзовода Стефан Карагьозов. Тогава се обадили: „Чакай бе момче! Та този Пеньо е наш човек, жив е и още работи като строител в Дралфа!”

Чак след този случай дралфенци разбрали за него, че е построил паметника. После тук-там някои писали по нещо за него. Посещавали го деца и руски групи, за да им разказва спомени.

Без подобаваща разгласа, през 1973 г. бай Пеньо Атанасов получил „Народен орден на труда” – бронзов, а през 1975-а – златна значка „Колю Фичето”.

Снимка: Veselin Bonev

След публикуването на статията във в-к „Антени” бай Пеньо ми изпрати благодарствено писмо, напечатано на пишеща машина. Продължително време ме търсеха по телефона много хора от различни институции – радиа, телевизия, организации и други. Из цялата страна се разчу, че строителят на паметника на Шипка е още жив и здрав, за което се е знаело по това време само в няколко региона.

По-сетне, по време на честването на 1300-годишнината от основаването на Аспарухова България, Пеньо е викан на официални тържества в Шумен, където е строил Опитния институт (сега учителски институт), катедралата, пощенската палата и други по-малки сгради. Това е една, макар и много закъсняла значителна морална награда за неговото благородно дело.

От всичко това аз изпитвах голямо духовно удовлетворение, че с тази статия успях да „събудя” много българи и да ги запозная с почти забравения скромен и трудолюбив строител – строителят на Шипченския паметник.

На фона на описаните исторически събития обаче остана неизвестна причината, поради която при откриването на паметника неговият главен строител не е удостоен с нужното човешко внимание. Дали заради политически убеждения, дали заради голямата му обичливост към жените или пък просто от високомерното отношение на управляващите към обикновените хора!?…

Пеньо Атанасов Колев – Бомбето умира на 85–годишна възраст (1987 г.) в гр. Попово, където е погребан.

Вечна му памет!

Справка:

Инициатор за построяването на Паметника на свободата е Централното поборническо дружество в София. В набирането на средства е участвувал с доброволни дарения целият български народ.

През 1920 г. бил създаден комитет, в който участвували почти всички опълченски дружества в страната, отделни институти и учреждения. Основите тържествено били поставени на 26 август 1922 г. по случай 45-годишнината от шипченската епопея.

След преврата на 9 юни 1923 г. инициативата била изоставена. Едва през 1925 г. бил обявен конкурс за проекта, спечелен от архитект Атанас Донков и склуптора Александър Андреев. Строежът започнал още на следващата година, но бил прекъсван поради суровите природни условия, техническите трудности и недостига на средства.

Довършителните работи на паметника са извършени от строители на Министерството на войната.

ИЗТОЧНИК: http://iskamdaznam.com/kak-e-postroen-pametnika-t-na-shipka/

Дейвид Айк оповести най-голямата тайна на Илюминати

Дейвид Айк

• От Новото познание
• 29.08.2016 • 12:00
• 3 коментара

Рецензия от Дейвид Десборо за книгата на Дейвид Айк “Най-голямата тайна”

Английският автор Дейвид Айк има склонност да се рови в деликатните политически машинации на глобалния елит, както се вижда от неговите книги “И истината ще ви направи свободни” и “Аз съм себе си, аз съм свободен”. Той представя и историята на Илюминати – свръхтайната група, които са били повелители на човешката раса от ерата на Вавилон до наши дни посредством своя контрол над богатствата, чрез подтискане на науката, както и чрез създаване на фалшиви религии.

Дейвид Айк, сн. Уикипедия

При среща с един висш член на британските тайни служби, Дейвид Айк го попитал коя е най-голямата тайна, пазена от Британските тайни служби. Човекът отговорил, че това е фактът, че Британското кралско семейство са влечугоподобни, способни да променят формата си.

Преди читателят да отхвърли категорично това твърдение нека го уверя, че Дейвид представя доказателства в негова подкрепа, включително и текста от заснетото на видеокасета интервю с най-близката приятелка на принцеса Даяна, в което тя разкрива осведомеността на Даяна за влечугоподобното потекло на династията Уиндзор (Даяна ги е наричала “гущерите”). Авторът предлага задълбочено обяснение на ритуалното убийство на Даяна и потуленото разследване, включително и фактът, че шофьорът й се е оказал жертва на контрола на ума, включен в проект Монарх, който е бил програмиран да се отклони от първоначалното направление и да се удари в тринадесетата колона на тунела Pont de L’Alma. Тунелът е древно място за жертвоприношения на Илюминати.

Катастрофата на Принцеса Даяна, тунелът Pont de l’alma

След като книгата беше издадена, аз бях уведомен от един от илюминатите, който заема висок пост, че “първата помощ”, оказана на Даяна в тунела е била пребиването й до смърт с кислородната бутилка. Моето собствено разследване, направено въз основа на непубликувани астрофизични данни разкри, че първоначално планетата Марс е заемала орбитата на нашата планета и е била населена от технологично напредналата Арийска раса. Космическа катастрофа е изместила Марс в настоящата й орбита, принуждавайки оцелелите Арийци да колонизират нашата планета и впоследствие да изградят Голямата пирамида. Те са били свалени от жреците на злото, които основали кралски двор на Дракона в Египет.

Докато Дейвид пишеше своята книга, имах щастието да се срещна с Кралицата Майка на Илюминати. Тя потвърди откритото от мен и добави, че йерархията Илюминати са дракони, които имат способността да си променят формата и оттук тяхната способност да сключват междурасови бракове. Тя каза още, че поради тази символна връзка, драконите от Илюминати са последвали арийците от Марс до Земята. В нейното филмирано интервю с Дейвид Айк, тя описва как Илюминати са я създали генетично от кръвната линия на Меровингите и са я изпратили в Русия, за да развие психичните си способности. Била е обучавана да общува телепатично с делфините и извънземните в тайни военни бази. За да се поддържа контрола над нея, тя била подложена на програмата за основания на травма контрол над ума по проекта “Монарх” от нацисткия доктор Йозеф Менгеле, който след Втората Световна Война тайно е продължил своята работа в базата “Чайна Лейк Нейвъл Уепънз”. Менгеле я е принуждавал да гледа човешки жертвоприношения, на които са присъствали фигури от глобалния елит, чиито имена тя споменава на видеозаписа. Разказът на Кралицата Майка може да ви звучи невероятно, но този изследовател, след като е изгледал много видеозаписи с нейни коментари, направени под въздействието на натриев амитол, и след получаването на потвърждаваща ги информация от други оцелели от проекта контрол над ума, смята, че нейният разказ заслужава доверие. В противен случай, никой от нас нямаше да бъде подложен на настоящия тормоз, включително подслушване на телефона, пряко насочвани микровълнови лъчи и следене от Флотските тайни служби и служители на Националната агенция за сигурност.

Читателят може да насочи вниманието си и към книгата “Трансформиране на Америка” от Кати О`Брайън, жертва на контрола над ума, в която тя твърди, че е виждала как Джордж Буш се променя във влечугоподобно и как бившия секретар Бенет й е казал, че Илюминати са дошли тук от друго място на Вселената. Кралицата Майка, заедно с няколко други жертви на контрола над ума, са се измъкнали от лапите на Илюминати през 1989г., когато Менгеле е починал. В опит да си възстановят контрола над нея, Илюминати са я подложили на интензивен тормоз, включително на мъчения с електроди за предизвикване на електрошок в една частна къща на Шърман Оукс (други оцелели от проект Монарх също са били изтезавани там). Грижите за двете и деца били възложени на нейния бивш съпруг чрез специален пълномощник Ричард Вогел, въпреки факта, че трима психолози са представили пред съдията писмени клетвени декларации, че по тяхно мнение, по-малката й дъщеря е била сексуално задиряна от него.

Кати О’Брайън

Друга книга, която разкрива ситуацията сред юридическите среди, е и „В кралския двор има затворник „, написана от бившия главен районен инспектор на “Вентура” Гарет Уийн (може би читателят не знае, че настоящият Главен Съдия на Върховния съд е бившия адвокат на организираният престъпен синдикат, Кемпер Марли. Марли е бил сътрудник на Ал Капоне). Скоро след гледането на делото за попечителство над децата й, един от психолозите, Д-р. Даниел Шийле, бил затворен за две седмици в психично заведение и намерен обесен в деня на своето освобождаване. Кралицата Майка твърди, че за да я принудят чрез терор да се присъедини отново към Илюминати, са й показали видеозапис на обесването, осъществено от четирима души, трима от които са били свързани с гледането на нейното дело за попечителство.

Освен това, книгата разкрива малко известни, но важни факти, свързани с американската история, например, че САЩ не е името на тази държава, а на една корпорация, преди това известна като “Вирджиния кампъни”, притежавана от Британия (подобно на това, “IRS” е частна корпорация, различна от “Службата за Вътрешни Доходи”, образувана в Делауеър през 1933 от трима нацисти, за да финансира нацистите с парите на американските данокъплатци). Драконите Илюминати презрително считат хората за добитък; техните планове са изложени в няколко документа, включително “Директива 200 за Политиката на Съвета по Национална Сигурност”, в която се говори за 50% намаляване на населението посредством чума, глад и контролирани ядрени конфликти, както и за подлагане на оцелелите на робство чрез контрол над ума. Принципът “това, което не знаеш не може да ти навреди” е много верен, когато става дума за намеренията на Илюминати. Благодарение на Дейвид Айк, най-голямата тайна на Илюминати беше за пръв път публично оповестена, независимо от усилията на контролираните от илюминатите медии да прикрият това. Както той казва в книгата, илюминетите подстрекават войни и конфликти, за да предизвикват ужас, чиито вибрации се записват в матрицата на Земята и така задържат духовния растеж на човечеството.

Илюминати вярват, че ще предизвикат обявяване на извънредно положение в най-големите държави (според бившия директор на ЦРУ Бил Колби, след като обвинят терористи за детонирането на разработени от Израел атомни бомби с размер на дипломатическо куфарче) и така ще доведат до съпътстващите това мерки за отнемане на оръжията – това ще им позволи трайно да заробят цялата човешка раса. Само че дори и най-добре подготвените планове могат да се объркат, както установил Наполеон, когато 80% от неговите войски загинали при нападението на Русия и то само защото френските униформи имали тънки копчета. Тези копчета ставали трошливи и се разпадали в условията на минусовите температури по време на Руската зима. Да се сражаваш с кавалеристи с едната ръка, а да си държиш панталоните с другата не било най-добрата военна стратегия.

Илюминатите далеч не са всемогъщи (макар да се смятат за Олимпийски богове) – те направиха невероятно тъпа грешка – повечето домове на Запад притежават потенциално смъртоносно оръжие – не огнестрелното, а микровълнова печка. От няколко години се разпространяват брошури и илюстриращи, че ако магнетрона, кондензатора и охлаждащия вентилатор се свалят от микровълновата печка и се монтират върху метално шаси, се получава смъртоносно оръжие, способно да запали дърво от петстотин метра, или да изпържи мозъка на наемниците на Обединените Нации при въоръжени нападения над дома. Много подобни домакински приспособления са снабдени и с преобразуватели така, че могат да се използват и от автомобил. Нещо повече, технологиите се използват и за създаване на евтино оръжие, способно да сваля самолети и сателити (R.F.- модифицирани лазери на Мосбауер и инфразвукови оръдия на Gavreau).

Нямаме за цел да подстрекаваме към насилие, но нека тази рецензия на книгата послужи и като уведомление на предателската пета колона (военни, прилагащи насила закона, юристи, политици и персонала на IRS), които участват в конспирацията, за да осъществят заробване на човечеството от драконите на Илюминати, водени от своята алчност към самовъзвеличаване.

Не е възможен компромис с драконите на Илюминати – единствената надежда за човечеството е да бъдат принудени драконите на Илюминати да напуснат планетата. Това може да се постигне след като достатъчен брой хора от обществеността (особено студентите), са прочели тази книга, гледали са видеоматериалите, и са разказали на другите за тяхното съдържание, като с това осигурят възможност на ветровете на политическата промяна да задухат над всеки континент. Това ще докаже, че писалката наистина e оръжие по-мощно от сабята.

ИЗТОЧНИК: http://novotopoznanie.com/david-icke-announced-the-biggest-secret-of-the-illuminati/

Държавата с празна кесия

Защо ли имам чувството, че сме най-големите просяци в Европа (нека да се огранича само с този континент). Просим да ни пазят небето, просим евросубсидии, просим защита на границите. Оставам с впечатлението, че сме една дрипава държава, която няма нищо. Или може би много хора искат да си мислим така и да се създава такова мислене в обикновеният човек. Излиза ББ и започва едва ли не да обвинява някои европейски лидери, че защитават границите и суверенитета си. Само аз ли смятам, че това е задължение на всеки държавник? До вчера теглиш заеми, а няма кой да обезопаси някаква си двеста километрова граница. Не, че не искам да карам по хубави пътища, но все ми се струва, че сигурността на мен и семейството ми е по-важна. Защото погледнато реално когато нашествието се случи, къде ще е тогава този български политически боклук. А на тебе клети ми читателю тежко му и горко. При 3 милиона бежанци в Турция (по официална информация), представи си какво ще се случи ако само една-трета от тях влязат в нашата мила родина (или казано с други думи 1 000 000). Само да сметнем с какво отбранително население разполагаме: 6 000 000 население, от тях 1 500 000 пенсионери, 1 500 000 малцинства (макар, че са повече), остават 3 000 000 човека. В тях са включени деца и жени. Пак ли на жените ще се оставя да ни представят, както стана и на олимпиадата. И трите медала са гордо спечелени от представителите на нежния пол. Незнам защо, но това адски ме притеснява. То си излиза, че нямаме мъже. Та да се върна на темата. Изключвайки децата и жените бройката остава около 1 000 000 души. От тях доста голяма част не са ходили в казарма, отделно всеки се е затворил в собствената къщичка (или ипотекиран апартамент за 20-30 години). Отгоре на всичко никой не го интересува какво се случва с комшията до него и си гледа само собствената кочинка. Някой ще възроптаят: Кой е казал, че някой ще ни нападат. Отговарям веднага: Когато маса от хора преминават нелегално държавна граница, това е нападение. Без значение кой колко иска да омаловажи този факт. Или други ще кажат: Ама те идват със семействата си, жени и деца. Добре де, ама гледайки всички репортажи как се щурмуват граници и разрушават заграждения, оставам с впечатлението, че жените и децата са една много малка част. Да не говорим, че много отдавна бежанците не са само сирийци (където реално има бойни действия)¸ а има и една не малка част африканци и представители от цял свят. И какво ще стане когато Румъния и Сърбия си затворят границите, защото при едно масово нахлуване ще стане точно това? И айде да ни е честито. И тях ли ще интегрираме както се случи и с циганите? Те в Европа не успяват, въпреки, че там се спазват законите, та тука ли? Но спокойно ББ ще отиде при „дъртата” и ще измоли някой и друг лев за да ги издържаме. Разбира се всичко се дели и прибира. След като парите свършат и всеки разбере, че оправия с тия няма остава да им намерим място за живеене. И понеже имаме много обезлюдени села, та и вече градове, по чужда заповед ще трябва да им отделим една част от България. Така де да си живеят хората. Това за откъсването на част от родината са предсказания дадени много отдавна от Слава Севрюкова. Или може би не знаете, че митницата от Свиленград е преместена вече в Пловдив. Какви съвпадения само. Както ББ споделя нищо добро не чака страната. След близо тридесет години последователно провеждан геноцид над една държава нормално е. Толкова много правителства следващи една и съща, предварително начертана, световна политика е катастрофално. По притеснителното е, че на масата от хора изобщо не им пука. Думите „Ден да мине, друг да дойде” напълно точно рисуват нашата мила, родна действителност. И така с размисли не кога, а каква част от България ще бъде отнета, те оставям приятелю. Пожелавам ти живот, здраве и много късмет, защото съвсем скоро ще ти е нужен! И не забравяй, че в случай на необходимост всяко нещо може да се използва за оръжие!

Рилската Агарта

Орфей не беше първият. Преди него, Син Божий на Балканите слезе под името Полукс. Носеше символите на погребални принадлежности отпреди потопа. Те бяха подобни на египетските знаци, с които бяха погребвани фараоните, но в обратно положение по линиите дясно-ляво, горе-долу. Полукс не е истинското Ми име в онази епоха, но така Ме пишат в митологията. Моите приближени Ме знаят с духовното Ми име ТОТ и Ме идентифицират с египетското едноименно божество. Истината е, че Аз работих и в Египет и това влезе в митовете и религията им, но фактически излязох от Рилската Агарта. Нозон бе първият Ми ученик тогава, който се роди в България повече от 5 пъти и предпоследния път му продиктувах книгите на Тот. Те неправилно се наричат "назореи", но правилното е "НОЗОНЕИ", по името на първия Ми ученик.
Когато дадох символите при погребението на египетските фараони, Аз имах предвид способността на някои фигури и сплави да предизвикват излъчване и мумифициране за определен срок, докато посветеният учи в другия свят. Саркофазите не бяха нищо друго, освен нещо като площадки за излитане. Но в Египет Моята рилска мъдрост бе превърната в средство за диктатура на жреците, поради което се наложи да объркам умовете им и да обърна полярността на мистичните атрибути. Това наказа фараоните и жреците, които дръзнаха да се обявят наместници на Озирис и Ра на Земята. От промяната на погребалните пози и разположението на погребалните атрибути последва невъзможността на излъчилия се да се върне в тялото си и, съответно, вечното му мумифициране. Така спрях едно зло, което взимаше катастрофални размери. В етерните подземия на Рила се пазят записи от всичко това. Истината е, че славянската дума "езеро" идва още от ония времена. Тя има еднакъв корен със "зървам", "озирам се", "взор"; "Озирис" е славянска дума, т.е. най-древна пред-древнотракийска дума, означаваща "озирай се". Езерната школа на Агарта в Рила имаше един основен метод на "езерно озиране", чрез който посветените наслагваха отпечатъците от небесните картини, получавани чрез езерата - екрани в етерната акаша. От Олимп, т.е. Мусала, и от Езерния връх посветените трябваше да се озират къде, в кое езеро точно се появява космично изображение. Понеже това винаги ставаше неочаквано, чрез озирането небето учеше рилските Мои неофити да пробуждат съзнанието си за физическото поле. Това бяха първите уроци и упражнения за изграждане на умственото тяло. Само озиращия се може да изгради умствено тяло, защото умът не е нищо друго, освен съобразяване с околната реалност. Тези далечни времена не оставиха спомени в паметта на човечеството, освен в мита за Кастор и Полукс, който трябва да проучите и преосмислите основно. Може още сега. От всичко това философската нишка е следната:
Зевс е пространството, Кронос е времето; Диоскурите са двама от синовете на пространството: безсмъртното начало величина и смъртното начало протяжност. Пространството се мери с величината, но се превръща във време чрез протяжността. Величината има за цел да осигури свобода на съществата, а протяжността - движение. Слизайки на Земята като "Полукс", Аз трябваше да развия в човечеството способността да се ориентира в пространството, която е претърпяла вече много усъвършенствания, но по онова време тя беше още начатъчна, защото хората живееха още със зрението си на етерното поле. Етерните очи обаче един ден ослепяха, оживиха се физическите, а хората постоянно търсеха етерния свят чрез опити за възвръщане към вътрешно съзерцаване. Много прозаична и груба природа ги окръжаваше и те можеха да бъдат принудени да гледат навън през физическите си очи, само ако по някакъв начин живите картини на етерната вселена можеха да се появяват на неочаквани места в пространството. Езерата са радиотелескопи от двуизмерен тип - именно така се лови диапазона на етерната вселена. Много по-късно, когато работех чрез Буда, Аз използвах подобни методи за пробуждане на съзнанието чрез физическия свят. Наблюдението е основен метод; вниманието, концентрацията, научната дейност при вас - това са все методи за изграждане на умственото тяло. Ра е не Египетско, а преди всичко Рилско божество, от името на основното слово "Рай", пак славянска дума, означаваща единство на ума и сърцето. Като Полукс, Аз имах да пробуждам зрението и нисшия манас - за ориентация в пространството и, най-вече, във величините му. Оттук и всички състезания на Олимп и Елада, целящи да развиват тази способност. На физическо ниво, целта се обяснява така: съсредоточавайки се във физическия обект, окото му предава видеонни вълни и частици, а от избитите откатни частици на физическата материя получава материал за изграждане на мюонно тяло. Мюонното тяло е стадий на слизане в химическата материя с молекулярна структура. Овладяването на това материално поле изисква съсредоточаване в материално-веществени обекти и боравене с тях чрез ръцете, така че има нещо вярно в това, че трудът е създал човека. Но съвсем не по причините, по които го обяснява системата ви.
Скоростта е лостът на пространството и времето в съюз, но Полукс е безсмъртният син на Зевс, защото, колкото и да ви е странно, величината е безсмъртна, а протяжността е смъртна. Това изисква по-обстойна лекция, която ще диктувам, когато ще съставим философски речник. Нек от Кападокия може да се търси по акаша или в историята, защото той записа по-важните етапи от работата Ми като Полукс. Пред вас се открива възможност да коригирате и допълните окултната история на човечеството, ако искате да се записват Моите диктувания по метода на холизацията, така че Моята роля като основоположник на Агарта () на Икло в Рила, почна с историята за Полукс.
Агарта има клонове навсякъде под земята, не само в планините. Тя е на етерното поле, което в пространството се намира от 10 до 3000 м. под морското равнище. Разбира се, етерното поле излиза навън през периода на вегетацията и затова растат растенията. Рилската Агарта е най-стара, но Хималайската е най-високата - не само в геологически смисъл, но и в духовен; старостта има едни предимства, но устремеността към небето - други. Не бива да се счита, че нещо, което е "най-" в една област, е нещо повече от нещо, което е "най-" в друга. Най-старата школа на Земята винаги е пораждала и ще поражда всички култури, но най-високата школа ги довежда до тяхното съвършено изпълнение, така че символът, наречен "бацилис булгарикус", също не е случаен. Той е само подквасата, без която нищо не става, но крайният продукт става съвършен на други места. Затова, в заключение, минавам към пасажа от Словото, с който отворихте темата.
Не че Рилската Агарта ще престане да бъде водеща, но сега може определено вече да се каже, че щафетата се предава на Кавказ. Там също млякото се подквасва много добре. Подготвил съм нови руски души на почвата на най-древния кавказки етнос. Много скоро, наистина, ще Ме видите как идвам там. Българите не могат да работят съвместно. Не ги укорявам. Те извършиха това, което можаха и то не е никак малко. Тези от вас, които са останали верни, нека укрепяват това, което е останало. Тъй казах някога на духа на Сардийската църква, но фактът е и в това, че Сардийската има само пет души, които ходят в бели дрехи, т.е. правете преводи: имат бели аури. И делото ви става все по-трудно от сега нататък, не защото няма да има свобода, а защото Новото ни Дело може до такава степен да ви увлече и погълне, че да не оставите време и място за предишното. Разберете, животът и беседите Ми в България като Беинса Дуно са основа на шестата и седмата раса! Без тях е абсурдно да проникнете в новата Ми изява и да стигнете отново до Мен. Такъв е законът. Учителят винаги стъпва върху канарата на Словото Си от предишното Си идване на Земята. Помнете много добре и го запишете с грамадни букви: онзи, който отсега нататък се обявява за новото явление на Учителя на Земята, а не сложи за основа на словото и делото си българските лекции и беседи, не е от Бога! Но, разбира се, Новото винаги идва по нов начин - така че, ще има и някои разлики.
Не очаквайте този път да дойда само като един-единствен Учител, макар и да се оформя вече една доминанта. Този път, в епохата на Водолея, ще дойда в умовете и сърцата на мнозина и ще се изявя колективно. Радвайте се, пейте и словословете Господа! Дойде великият момент и сега е, за който е казано, че явления на Духа ще последват; младите ще пророкуват, старите ще се възнасят и Моите стъпки по Земята ще станат известни на всички!

"В Рила е най-старата Школа. Хималаите са нови планини. В Рила има стар институт, та някой път от Хималаите идват да се учат от библиотеките на Рила. В Алпите има школа, но Рила е най-старата школа. В Рила са складирани знанията за Индия, за Египет, все от Рила е отивала културата.

- Какво е значението на тези свещенни центрове?

- Те работят за Новата Култура.

Тия светли същества не се явяват на хората, освен ако не изпитват любов към тях.

Клон от Агарта има и на Рила - между Рупите и Мусала - Скакавците и на Рупите.

Има клон и на Седемте Езера. Жителите на Агарта са с етерни тела. Те си имат разкошни обзаведени жилища, на езерата има врата, която води към жилищата на Агарта."

Петър Дънов

ИЗТОЧНИК:http://alcyone144000.blogspot.bg/2016/07/blog-post_23.html?m=1

КАКВО ДА ПРАВИМ В СЛУЧАЙ НА ЗАПОЧВАНЕ НА БОЙНИ ДЕЙСТВИЯ В ГРАДА?

Тема от рускоезичен украински форум- Това е разказ на човек за това как той и неговият “клан“ са оцелявали в продължение на година в град с население 60 000 човека в периода на разпад на Босна през 1992 г.

“Аз съм от Босна, в продължение на година живях в град без вода, електричество, бензин, медицинска помощ, гражданска защита, система за разпределение на продоволствията, без каквато и да е било форма на централизирано управление. Градът ни беше блокиран от армията в продължение на година и животът в него бе истински ужас. Нямахме нито полиция, нито армия, имаше само въоръжени групи и тези, които бяха въоръжени защитаваха дома и семейството си.

Когато всичко това започна някои от нас бяха по-добре подготвени, но мнозинството от съседските семейства имаха храна само за няколко дни. Някои от нас имаха пистолети и едва неколцина притежаваха автомати АК47.

След месец-два в града започнаха да властват банди, които избиваха всички, много скоро болниците се превърнаха в истински кланици. Полиция вече не съществуваше, а 80 % от болничния персонал не ходеше на работа. Аз имах късмет, защото семейството ми беше голямо, бяхме 15 човека, в голяма къща. Притежавахме 6 пистолета и 3 АК47. Ето защо оцеляхме, поне, мнозинството от нас.

Американците ни хвърляха сухи дажби на всеки 10 дни, но това беше недостатъчно. След три месеца тръгнаха първите слухове за смърт от глад и студ. Свалихме всички врати и дървена дограма от изоставените домове, изкъртихме паркета и изгорихме всички мебели, за да се топлим.

Много умряха от болести, особено заради водата (от моето семейство двама), защото пиехме основно дъждовна вода. Налагаше се да ядем гълъби и дори плъхове. Много бързо парите станаха безполезни и се върнахме към бартерната обмяна. Жените лягаха за консерва месо. Трудно ми е да говоря за това, но това е истината- голяма част от жените, които търгуваха с телата си бяха отчаяни майки.

Огнестрелно оръжие, боеприпаси, свещи, запалки, антибиотик, бензин, акумулатори, храна- за тези неща ние се биехме като зверове. В такава ситуация всичко се променя- болшинството от хората се превръщат в чудовища. Беше ужасно!

Силата беше в количеството. Ако живееш сам, въпрос на време е да бъдеш убит и ограбен, независимо от това колко добре си въоръжен.

Днес, аз и моето семейство сме добре подготвени- имаме запаси, добре въоръжени сме, имаме опит. За нас е без значение какво може да се случи- земетресение, война, цунами, извънземни, терористи, дефицит, икономически колапс, масови безпорядки… Изводът от моя опит е, че вие не може да оцелеете сам, силата е в количеството, в правилния избор на надеждни приятели, в сплотеността на семейството и неговата подготовка.

Безопасно ли се придвижвахте из града?

Градът беше разделен на общности по улици. На нашата улица имаше 15-20 къщи и бяхме организирали патрули по 5 въоръжени човека, които всяка вечер следяха за банди и врагове. Търговията ставаше само на улицата. На 5 километра от нас имаше улица, в която се осъществяваше обмяната, всичко беше добре организирано- за снайперисти беше много опасно да стигнат до там. Но по пътя можеше да се натъкнеш на бандити, затова там се ходеше само, когато се нуждаеш от нещо наистина специално и важно. Всичко на всичко аз отидох до тази улица само 2 пъти- за лекарства, основно антибиотик.

Никой не ползваше автомобил- улиците бяха блокирани от отломки, боклуци, захвърлени коли, а и освен това бензинът беше с цената на златото.

Ако трябваше да се ходи някъде се извършваше само нощем. Не бива да се движите сам, не трябва да се придвижвате и с твърде голяма група- ходете само с 2-3 човека. Всички трябва да са добре въоръжени, трябва да се придвижвате много бързо, по сенките, по руините на къщите, не ходете по самата улица. Имаше много банди в численост от 10-15 човека, а понякога достигаха и до 50 човека. Но имаше и много нормални хора- такива като теб и мен, бащи, дядовци, които убиваха и грабеха. Нямаше “герои“ и “злодеи“- мнозинството бяха някъде по средата и всеки беше готов на всичко.

Какви умения Ви бяха нужни в този период?

Трябва да знаете, че това фактически беше връщане към каменната епоха. Примерно аз имах газова бутилка. Но не я използвах за отопление или за приготвяне на храна, това беше твърде скъпо. Приспособих газовата бутилка за зареждане на запалки. А запалките бяха безценни! Някой ми донесе празна запалка, аз я зареждах и взимах за това съответно консерви или свещи.

Самият аз бях по професия фелдшер и в тези условия моите знания бяха моят капитал. В такова време знанията и сръчността, например умението да поправяш премети се ценеше повече от златото. Материалните неща и храната може да ви свършат, това е неизбежно, но знанията и уменията ви са възможност да се сдобиете с храна. Например съседът ми можеше да прави керосин за лампи- той никога не гладуваше.

Ако сега имате 3 месеца, за да се подготвите, какво бихте направили?

3 месеца за подготовка? Хм… Бих избягал зад граница! (шега)

Днес аз знам, че всичко може да се измени много бързо. Имам налице хранителни запаси, хигиенни средства, батерии… Запас за 6 месеца. Мнозинството от хората са добре подготвени, те са научени да воюват.

Имам 4 вида огнестрелно оръжие и за всяко едно имам по 2000 патрона. Имам хубава къща с градина, а градинарството го умея. Освен това, повече не бих искал да се чувствам като отрепка- когато всички наоколо говорят, че всичко ще бъде наред, аз вече знам, че всичко ще рухне.

Сега аз имам сили да направя всичко, за да оцелея и защитя моето семейство. Когато всичко се разпада трябва да бъдем готови да извършим отвратителни неща заради спасението на децата ни. Единственото, което искам е семейството ми да живее.

Практически да оцелее сам човек няма шансове (това е мое мнение), дори ако той е въоръжен и добре подготвен. В края на краищата, ако си сам ще умреш. Бях свидетел много пъти на това. Добре подготвените многочислени групи и семейства, с разнообразни умения и знания е най-добрият вариант.

С какво има смисъл да се запасява човек?

Зависи. Ако искате да живеете за сметка на грабежи, тогава всичко, което ви е необходимо са много оръжия и боеприпаси. Освен боеприпаси, продоволствия, хигиенни средства, акумулатори, батерии, обърнете внимание и на обикновени предмети за обмяна- ножове, запалки, сапуни, кремък. И не забравяйте алкохол- това е много добра стока за търговия.

Много хора умряха поради лоша хигиена. Ще са ви нужни много прости неща, но в много големи количества, примерно много торби за смет. Тиксо. Чинии и чаши за еднократна употреба- пластмасови или картонени- наистина от тях ще ви трябват големи количества. Това го знам, защото ние не се бяхме запасили с тези неща. Според мен, притежаването на запас от хигиенни средства е по-важно от продоволствения запас. Може да хванеш гълъб, да намериш ядивни растения, но е невъзможно да хванеш или намериш дезинфекциращо средство например. Трябва да имате много перилни препарати, дезинфекциращи средства, сапуни, ръкавици, маски… всичко за еднократна употреба.

Освен това са нужни умения за оказване на първа помощ, трябва да знаете как да промивате рани, как да третирате изгаряния и дори огнестрелна рана, защото болници няма. И дори да намериш лекар, той може да няма обезболяващи или пък ти няма да има с какво да му заплатиш. Научете се кога да използвате антибиотик и се запасете с него.

Оръжието трябва да е опростено. Сега имам Глок. 45, защото ми харесва, но този калибър тук не е разпространен, ето защо имам още два 7.62-мм руски ТТ. А тук много имат такъв пистолет и съответно боеприпаси. Не ми харесва автомат Калашников, но тук всеки го има, така че…

Нужни са ви неголеми и незабележими неща, примерно е добре да имате генератор, но по-добре е да притежавате 1 000 запалки “BIC”. При включването генераторът шуми и привлича внимание, а 1 000 запалки няма да ви струват много, заемат малко място и навсякъде може да ги обменяте за нещо.

За питейна вода използвахме предимно дъжд- събирахме дъждовната вода в 4 големи бъчви, а след това я преварявахме. До нас имаше поток, но водата в него много скоро стана замърсена. Съхранението на водата също е много важно. Трябва да имате бъчви, бидони, ведра за транспортиране на водата.

Помогна ли Ви наличието на злато, сребро?

Да. Цялото злато, което притежавах го обмених за боеприпаси. Понякога можехме да използваме пари (марки и долари), за да купим някои неща, но това беше рядкост, а цените бяха несъразмерно високи. Примерно консерва боб струваше $ 30-40. Местната валута се сгромоляса бързо, затова бартерът беше постоянен.

Скъпо ли струваше солта?

Скъпо, но беше по-евтина от кафето и цигарите. Но аз имах много алкохол и го търгувах без никакъв проблем. Потреблението на алкохол нарастна  10 пъти повече от обичайното.

Сега може би, за да правите бартер най-добре е да се запасите с цигари, запалки, батерии, защото те заемат по-малко място. Аз не бях подготвен в онзи период, нямах време да се организирам. Няколко дни преди да започне войната, политиците по телевизора продължаваха да повтарят, че всичко е наред.

И когато небето се срути над нас, ние взехме това, което можехме.

Трудно ли беше да си доставяте оръжие, какво бихте могли да обмените за оръжие и боеприпаси?

След войната във всеки дом имаше оръжие. Полицията конфискува много оръжие в началото на войната, но мнозинството от хората криеха оръжието. Аз имам легално оръжие (с разрешително), по закон това се нарича “Временна колекция“. В случай на безредици правителството има правото временно да конфискува оръжието… така че имайте го предвид това. Знаете ли, има хора, които имат легално оръжие, но те притежават и нелегално, в случай на евентуална конфискация.

Ако имате подходящи стоки за обмяна, тогава да си намерите оръжие не е трудно. Но трябва да помните, че първите дни ще са най-опасни поради хаоса и паниката. Напълно възможно е да нямате време да намерите оръжие, за да защитите семейството си. А да бъдете невъоръжени по време на хаос, паника и безпорядък е доста лошо.

В моя случай се намери човек, който имаше нужда от автомобилен акумулатор за радиото си. Той имаше оръжие и аз размених акумулатора за две огнестрелни оръжия.

Понякога разменях боеприпаси за храна, а след няколко седмици започнах да разменям храна за боеприпаси. Никога не правех размяната в моя дом и никога в големи количества. Много малко хора (съседите ми) знаеха, че вкъщи съхранявах много провизии. За мен най-важното бяха боеприпасите и оръжието, на второ място бих поставил противогази и филтри.

А по отношение на безопасността каква беше ситуацията?

Защитата беше на много примитивно ниво. Ще се повторя ние не бяхме готови и прибягвахме до всичко, което можехме.

Прозорците бяха избити, покривите на къщите бяха в ужасно състояние заради бомбардировките. Всички отвори на прозорците бяха блокирани с чували с пясък, камъни. Преградих дворната врата с отпадъци и вехтории и използвах алуминиева стълба, за да прескачам оградата. Когато се връщах вкъщи ми даваха стълбата, за да вляза. На нашата улица живееше един мъж, който напълно барикадира къщата си. Той проби дупка в стената на съседската разрушена къща- това му беше тайният вход.

Това може да ви се струва странно, но всички къщи, които се водеха най-сигурни бяха разграбени и разрушени първи. В нашия квартал имаше красиви къщи с огради, кучета, сот, железни решетки на прозорците. И тълпата нападна именно тях. Някои успяха да отблъснат нахлуването, други не. Всичко зависеше от това колко човека са вътре и какви оръжия имат.

Безусловно е, че безопасността е важно нещо, но и сдържаното и скромно поведение е също нужно. Ако живеете в град и се случи такава диващина единственото, от което се нуждаете е скромно жилище с голямо количество оръжие и боеприпаси. Колко боеприпаси ли? Колкото се може повече. Доколкото е възможно направете дома си неугледен.

От съображения за сигурност сега съм сложил метална врата в дома си, но това го правя само, за да мога да се спася от първата вълна на хаоса. След като премине ще се пръждосам, за да се присъединя към голяма група приятели или семейства в някое село.

По време на войната имахме стълкновения, но не искам да влизам в подробности. Добрата организация в случай на нападение на банда има пръвостепенно значение. Винаги имахме пост, който наблюдаваше на улицата. А в града се стреляше постоянно.

Отново ще ви кажа, кръговата ни отбрана беше на примитивно ниво- всички изходи бяха барикадирани, бяха оставени само малки отвори за оръжията. Винаги, вътре в къщата, поне 5 члена на семейството бяха готови за бой, а един стоеше навън на улицата в укритие. За да не бъдете убит от снайперист трябва да стоите в дома си цял ден.

Слабите загиват в първите дни, останалите се борят за живота си. През деня почти никой не се появяваше на улицата заради снайперистите- отбранителната линия беше твърде близо. Мнозина загинаха, защото примерно искаха да разузнаят какво се случва, а това си беше много важно. Искам да ви напомня, че нямахме информация, нито радио, нито телевизия, нищо- само слухове.

Организирана армия липсваше, но всички бяхме войници. Принудени бяхме, всеки носеше оръжие и се опитваше да се защити. Ще ви кажа нещо, ако утре това се повтори, аз ще бъда като всички останали- скромен, отчаян, възможно е дори да се развикам или заплача. Никакви стилни или модни дрехи. Не възнемерявам да облека впечатляваща униформа и да си дера гърлото: “Всички ще ви … боклуци!“. Ще бъда незабележим, добре въоръжен и подготвен, внимателно ще преценям ситуацията заедно с моя най-добър приятел и брат.

Разберете, без значение е вашата супер отбрана или супер оръжие, ако хората знаят, че си богат, то те ще те ограбят. Всичко е въпрос единствено на време и на количества оръжие.

Как стояха нещата с естествените човешки нужди?

На тоалетна ходехме с лопата на място по-близичко до дома… изглежда нечисто, но така беше. Миехме се с дъждовна вода, понякога ходехме и до реката, но това беше много опасно. Тоалетна хартия липсваше, а дори и да имахме, щях да я обменя за нещо. Всичко беше толкова трудно.

Мога да ви дам няколко съвета- първо трябва да имате оръжие и боеприпаси, а вече след това всичко останало. Ако сте забравили и пропуснали нещо това не е страшно, винаги ще намерите някой, с който ще можете да обмените, това което ви е нужно. Но, ако нямате оръжие и боеприпаси, за вас няма да има достъп до бартер. И още нещо, не виждам проблем в големите семейства и в количествата гърла за изхранване- голямо семейство, повече оръжие, по-голяма сила и после, както е заложено в човешката природа започва адаптацията.

Как се грижехте за болните и ранените?

Основно травмите бяха от огнестрелни рани. Ако пострадалият успее да намери лекар, той има около 30 % шансове да оживее. Това не е като на кино, хора умираха и много от тях загинаха заради инфекции внесени в раната. Аз имах резерв от антибиотик за 3 или 4 процедури, разбира се само за моето семейство.

На пристъпи на жлъчно-каменна болест или бъбречна криза малцина обръщаха внимание. Често, съвършено глупави неща убиваха хора. При отсъствие на лекарства и недостиг на вода, обикновена диария беше достатъчна, за да ви убие за няколко дни- особено децата. Страдахме много от кожни заболявания, хранителни натравяния, но нищо не можехме да направим.

Надявам се, че тази статия ще бъде полезна за някой или  пък информацията в нея може да спаси живота на някого.

Източник :http://tetradka.eu/publ/obshhestvo/kakvo_da_pravim_v_sluchaj_na_zapochvane_na_bojni_dejstvija_v_grada/2-1-0-71